Стефан Прохоров се занимава с различни неща и е познат на мнозина, първо и основно като драматург и режисьор, чиито пиеси срещат отклик у хората още от тийнейджърските му години, като гид на любопитните чужденци из София, преводач и сътрудник по време на “София филм фест”, доскоро и като програмен директор на “Дома на киното”, но и като инициатор на поредицата дегустации “На по вино”. Наскоро Стефан ни предложи да свържем музика и вино като предлагаме на нашите клиенти определени, характерни с вкуса и произхода си вина, които биха си отивали с любими джаз албуми и така се появи една нова секция в “Дюкян Меломан”. Той наистина разбира от хубаво вино, обича да слуша музика, в която се преплитат традицията и дискретния буржоазен поглед към живота, обича мюзикъла и може да те преведе през интересни театрални дебри именно чрез музиката.

Кой е първият ти музикален спомен?

Първите ми музикални спомени са два и са ми ги разказвали. Като съвсем малък съм обичал да пускам една касетка с Павароти. А вторият, вече малко по-осъзнат, е следният: майка ми беше получила като подарък от брата на покойния ми дядо един стар компютър. Въпросният мой чичо е хардуерен инженер и имаше много по-рано от всички компютър, и когато замина за САЩ, ни го остави. На този компютър имаше само Word и това е, но имаше и едни забравени mp3-ки. Спомням си, че карах майка ми да ми пуска Ъпсурт „Нон-стоп“ и Слави Трифонов „Аз съм ад и рай“. Трябва да съм бил на 5 и тя не можеше да ги трае тези неща, но ми ги оставяше да ги слушам на Win amp-a и го схващах като някакво хоби-занимание – сега да си послушам музика от компютъра, понеже той тогава си беше явление.

Това са двата най-ранни спомена, не знам дали са формиращи, но са най-ранните ми съзнателни спомени.

На какви носители слушаше музика в детството си?

На касетка като всички останали и имахме доста касетки с класическа музика от дядо ми, защото той беше почитател на симфоничната и оперна музика, както и някакви детски приказки на плочи, защото имаше доста издания на Балкантон и от тях си спомням „Тошко Африкански“ и „Халифът Щърк“. Нямах кой знае какво отношение към музиката, много по-късно дойде този интерес у мен.

А днес на какъв носител предпочиташ да си пускаш музика?

На всякакъв – различните носители са различни изживявания. Слушам музика предимно дигитално през различни приложения. Не мога да вървя без да слушам музика. Наскоро ми попадна един ужасно стар съветски монограмофон Акорд 201 – кошмарно нещо само по себе си, от мукава с едни щепсели се връзва към усилвателя. Но самото усещане е много яко, защото имам чувството, че слушам стар български филм; но освен това знам, че не бива да отделям средства за скъпи плочи, защото не е добре да ги слушам на този грамофон и няма да излезе това, което трябва. Съответно се срещам с всякакви хора, които изхвърлят плочи и се запознавам с най-различни съмнителни субекти в Дружба, в Редута и Надежда.

Покрай тия хора изскача не онова, което винаги си искал, а това, което никога не си знаел, че можеш да откриеш – като полски и чехословашки джаз от 70-те и 80-те, Ангел Заберски и какво ли още не. Това е някаква форма на откривателство и това е нещото, което не ти дава като възможност дигиталното слушане, при което трябва да четеш, за да почнеш да слушаш, защото иначе алгоритмите ти въртят едни и същи неща.

Стефан Прохоров: "Музика, която черпи дълбоко от някакъв фолклор, но и от буржоазните потребности, ме вълнува изключително силно"
Стефан Прохоров, снимка: Кети Маринова

Значи те влече откривателството на интересни музикални записи?

Ами например, колко би-боп може да чуе един човек – слушаш 1-2-3 пъти и разбираш, че това са някакви хора, които се надпреварват – кой по-интересен, кой по-крив. Истински интересното е, като отидеш в нетипична среда, тези хора как ще се свържат с нещо, което дълбоко не е тяхно. И ето там се раждат наистина интересните неща. Тук се проявява откривателският момент.

Освен това, мога да си призная, че слушам с голямо удоволствие стари градски песни. Това е моето мръсно удоволствие от години насам, като се почне с познати и не толкова познати неща. Ето тук имам едно невероятно откритие, което ми попадна наскоро – то е като радио-драма за възрастни с елементи на танго и се каза „Tango D´Damore“ на Балкантон от 80-те, в което една жена пъшка и си спомня за своите кандидати в царска България – кой бил началник гара, кой офицер.

Всички стари градски, като изключим Аспарух Лешников, който има специфичен личен статут, другите, които се изгубили политическата или идеологическата си окраска, музиката на Йосиф Цанков, например, под тяхната привидна невинност, се усеща буржоазнния вкус към живота – да хапнеш, да пийнеш, да си пейнеш; и това е страхотно.

А покрай него са минали и други скандални неща като „Недей дълба с длетото тънко“ или „О, спомняте ли си, госпожо“ – песен, която се завърна в общественото пространство с фотографската изложба и книга на Веселин Боришев със снимки на българския политически елит отпреди 20 години, които днес имат едни взаимоотношения много различни от тогавашните. Аз тази песен я намерих в Spotify, защото нямаше къде другаде, но има и много пиратство в дигиталните платформи.

Музикалните платформи не може да бъдат 100% регулирани и е хубаво да има свобода на избора и съвестно отношение у хората, не мислиш ли?

Но има и нещо друго, че при напълно регулирани взаимоотношения много неща не стигат доникъде. Аз съм от това поколение, което е гледало преди всичко пиратски филми, защото не е имало къде да ги гледа законно, сега си плащам няколко абонамента. Аз нямаше да съм гледал един куп класически филми, защото няколкото прожекции по фестивали или в „Одеон“ не са достатъчни.

Има ли музикален стил, който да те определя най-добре?

Има няколко направления, които са ключови за мен и старите градски песни са едно от тях, по същия начин, по който и португалското фадо, и гръцкото ребетико са важни и имат нещо сходно. Музика, която черпи дълбоко от някакъв фолклор, но и от буржоазните потребности, ме вълнува изключително силно. Това е музика, която е свързана за мен с ужасно много хора или места – част от моето семейство живее в Гърция, аз съм изкарал много лета там и ребетикото беше за мен музика край огъня на плажа, която впоследствие открих и стана интегрална част от моето ежедневие. По същия начин са старите градски песни и фадото след известен период в Португалия по програма „Еразъм“.

Джазът е музиката, която бих искал да ме определя, не знам дали е така, но ми е ужасно интересно да я изследвам. Винаги там стои и ключовият въпрос – има ли какво още да се направи, не се ли изчерпа – като и двете крайни гледни точки са верни по своему.

При джаза няма изчерпване, защото е метастил, който се храни от всички традициии и в него се вливат всякакви други води.

Така е, но пък в същия момент колко спешълти кафета можеш да изпиеш? И колко качествено различни изживявания ще имаш? Едно е потребността от себеизразяване и запис на нов материал, който да се продава, т.е. невидимата ръка на пазара, които се сливат и произвеждат, произвеждат. Човек винаги трябва да започне отнякъде и рядко започва с класиката, а обикновено с онова, което слуша по радиото.

Но разбира се, като слушаш на живо е коренно различно изживяване – ти виждаш и пред теб се случва един вид човешко действие, което предполага не само важността на звученето, но и начинът, по който бива осъществено – присъствено. Докато като слушаш на запис – това, което е записано, има значение. Хората, които слушат плочи, допълнително имат фетиша – да пипнеш, да видиш обложката, да сложиш плочата.

Ако си колекционер, понякога идва малко изкривяване. Ако събираш, за да слушаш музика просто – рано или късно ще отсееш нещата, които са неопровержимо страхотни и ще си ги подбереш по вкус, защото ти освен да слушаш музика, има да правиш и други неща в живота, като да го живееш, например, възможно най-добре.

Стефан Прохоров: "Музика, която черпи дълбоко от някакъв фолклор, но и от буржоазните потребности, ме вълнува изключително силно"
Стефан Прохоров Снимка: Кети Маринова

В новата музика е различно – няма да забравя този невероятен момент в Португалия, в една долна квартална кръчма в град Порто, където няма истинска фадо сцена, само изпълнения за туристи.

Обаче имаше до една месарница, една дупка в стената, широка 4 м, което включва и бара, над който режат картофи и варят бульона и вътре е клошар до клошара, вино за едно евро и е доста автентично, то не може да бъде друго.

И всяка неделя се събираха да пеят там, между 3 и 5 ч, двама певци, имаха и музикален акомпанимент, като от комиксите бяха едни такива старчета. Единият беше мъж на портиерката на училището, в което бях по „Еразъм“, с един голям мустак – през деня беше чистач, а вечер звезда на португалското фадо; до него имаше един възрастен пияница и те заедно правеха някакъв любовен дует. Съответно пияницата грачеше и играеше, преживяваше, а другият пееше, партнираше му, но като свършеше партията му излизаше да си говори със своите приятели навън и да пуши. Това, ако го запишеш, нищо няма да остане от него и няма и да има смисъл да го записваш, освен за някакви етнографи или такива, които не изследват музиката сама по себе си.

Стефан Прохоров: "Музика, която черпи дълбоко от някакъв фолклор, но и от буржоазните потребности, ме вълнува изключително силно"

Имала съм подобно автентично преживяване и аз в Лисабон и знам, че записът, който си взехме, не ставаше за слушане, защото липсваше спектакъла, който тези хора разиграваха там. Да разбирам ли, че предпочиташ музика на живо пред тази на запис?

Задължително, защото това е едно пълноценно изживяване. Музиката на запис е друг вид опит. На живо едно нещо дори да е тъпо, ако е автентично, по някакъв начин ще резонира в теб. Каквото и да си говорим, повечето човешки чувства и страсти всъщност са обидно елементарни и за да има някакъв процес на емпатия с тази музика, която, в повечето случаи, не е гениална, добре би било, ако е автентична.

Например, сега отсреща на пейката някой ако седне пиян-залян и изпее една народна песен, която обаче така да изрази неговия гестус, че ти да потръпнеш, да помислиш за живота и да отидеш да направиш нещо, което по някакъв начин ще бъде повлияно от това. Но ако го чуеш, на запис, ти ще го сравниш с всички други неща, които някой е правил и тогава се връщаме към касетката с Павароти – накрая ще въртиш едно и също. Като Толстой, който не можел да си хареса нищо, накрая намерил книга без корица зачел се, харесало му и накрая обърнал отзад и видял, че това е „Ана Каренина“.

Така че по-скоро трябва да си задаваме въпроса какво ми носи това нещо и когато имаш този отговор, неизбежно ставаш по-любопитен. Аз сега ще чистя, ще си пусна ли Майлс Дейвис, докато чистя или не. Аз, например, обичам да слушам Бритни Спиърс, докато чиста мръсотия от кучето – това е връзката на живото с живота.

Сещаш ли се за основополагащ албум, който ти е повлиял в музикалното ти развитие?

Много късно започнах да слушам албуми, защото израствайки с mp3-ките, ти започваш да слушаш компилации. Спомням си един-два албума, които са се въртели цялостно у нас – това беше джаз албума на Роби Уилямс „Swing When You Are Winning“, от който и до ден днешен знам парчета наизуст – като започнеш от „Something Stupid“ и „Somewhere Beyond The Sea“ и стигнеш до някои чисто бродуейски неща, които са инкорпорирани в него и са доста забравени.

Но слушах повече компилации първоначално, например, мъжът на майка ми ми подари нещо брутално, което си пазя и дo ден днешен – 5 диска с кубинска революционна музика, миксирана с речи на Кастро, Че и др. Имаше Силвио Родригес, не ми харесваше като бях на 12 г, защото не разбирах текста, а наскоро се сдобих с една кубинска преса на този певец.

Малко по-късно дойдоха албумите при мен и сега слушам и търся. „Kind of Blue“ е важен албум, но го открих по-късно.

Кой албум би си взел на самотен остров?

Много се изкушавам да кажа Слави Трифонов „Няма не искам, няма недей“, защото така и така ще си на самотен остров , поне и това да е много тъпо. Но шегата настрана, мисля, че е по-ценно да си вземеш някакъв инструмент, да издаваш някакъв звук там.

В кой саундтрак се преплита музика и кино най-добре?

В любимия ми филм още от детските ми години – „All That Jazz“ – гледал съм го по телевизията като дете до средата, защото трябваше да си лягам, после чак на петия път съм го гледал на кино и пак беше откровение. Този саундтрак е перфектното съчетание на кино и музика. По-късно много харесвах филма на Джоел Шумахер по „The Phantom of the Opera“ и все още смятам, че това е едно от най-добрите вокални изпълнения на фантома. „Jesus Christ Superstar“ и „Cabaret“ са също добър пример.

А какво ще кажеш за музиката за театър, тъй като реално ти с това се занимаваш?

Моето поле на дейност е театърът, тънката червена линия, която присъства. В истинския смисъл музика за театър, специално написана, много рядко слушаме вече и то някак отнема, когато не е собствена и създадена специално. Освен в много редки случаи – като тези знакови спектакли на Крикор Азарян „Три сестри“ и „Чайка“, в които се появява едно фадо, което не е оттам, но се появява. Но като собствена музика, писана за постановка, си спомням тази на „Кола Брюнон“ на Влади Люцканов по Ромен Ролан и композитор бе Кирил Дончев, който бе успял да вкара един доста ренесансов дух в музиката.

Но тук има прекрасни примери като музиката на Румен Цонев, но не знам въобще дали има записи на неговите творби за театър. Той беше изключителен композитор – в мисълта си за музика, за театралност, за преплитане между човешкото действие и звука, което то поражда. Но за него има само един епизод на „Умно село“ и нищо друго, няма къде да го чуеш, творчеството му е застрашено от изчезване. Около неговите ученици присъстват почти като лафчета някои негови фуги, композирани специално за тях и всички ги помнят наизуст, като кулинарната му фуга за дробчетата и кюфтетата.

Ако днес музика в театъра се пише дигитално и файлът си стои и може да се издаде след време, има един период, който буквално е застрашен от изчезване.

А ти как избираш музиката за своите представления?

Обикновено е авторска – имам късмета отрано да си общувам добре с хората и някак си ми се доверяват, неоснователно. Имах щастието да се срещна с композитора и звуков режисьор Георги Атанасов, който идва също от полето на хип-хоп инструменталите, но също така заедно сме работили по музиката на 5-6 спектакъла още от студентските ни години – като започнем от танцовия спектакъл „Среща за сън“, който беше наш дебют с хореографа Стефани Ханджийска и продължим с постановката „Опаковки“ – комбинации между интерактивни технологии и музика в една подземна галерия, както и други сценични изяви. С Емилиан Гацов-Елби имах щастието да работя по последния си спектакъл „Активно вещество“. Имали сме случаи като студенти, когато сме адаптирали музика на изпълнителя Марк Бернез.

Какво мислиш за състоянието на музиката днес в обстановката, в която живеем вече втора година?

Това съвсем не е толкова страшно в сравнение с други периоди, които са от човешката история. Всъщност загубата на допира с живата музика е съществен проблем и особено с тази музика, която не е предназначена за стадиони. Например, това че тук-таме се прокрадват между капките някои любопитни и парадоксални музикални събития като концерта на Вили Стоянов с 20 миниатюри за четири тромбона по музиката на Йосиф Цанков, които са за Музикалната Академия – концерт, който няма да се повтори по негови думи, беше нещо много интересно като изживяване и това не е нещо, което човек ще слуша на запис, освен ако не е архивист. А е важно, че то се е случило, защото тези 40 души, които бяхме там, по някакъв начин го усетихме силно.

Не съм сигурен, че качествено има друга промяна, хората могат да живеят все толкова безсмислено в условия на пандемия, колкото и в такива извън пандемия. Това че имаш повече работа или че трябва да се придвижваш от едно място до друго и да се срещаш с много хора, не означава, че с нещо си полезен или че това, което правиш има особен смисъл.

Да, зареждащо е движението, то произвежда хормони, които те карат да се чувстваш щастлив, затова се спортува, но това по никакъв начин не гарантира качество. Така че, колкото и да е трудно за хората, които живеят от музика, не можем да кажем, че музиката сама по себе си е пострадала.

Но пък за мен, може би, най-същественото нещо, правено в българската популярна музика за последните 10 години, не е замислено да се изпълнява на живо, и това е албумът на Сони Бонанза „Приключенията на Сони Бонанза“. Това е едно епично произведение от българския хип-хоп ъндърграунд, Сони Бонанза е измислен персонаж на известен български рапър, който създава ироничен и подигравателен образ и прави най-безобразно добрия хип-хоп албум, нещо като българския „Хамилтън“, зареден е с такава енергия и е толкова умно написан и продуциран, но е измислен никога да не се прави на живо.

Така че, със или без пандемия, ако някой иска да напише нещо хубаво, ще го направи, най-много да трябва да се съобрази с времето, в което живеем, какво толкова. Все едно пък на Шекспир не му е горял театъра… Ако говорим за голямото творчество, не можем да кажем: “ами то имаше пандемия, не става”.

Ако говорим за това как живеем, при какви условия, имаме ли възможност да се прехранваме от изкуство, можем да кажем, че тук пандемията изигра съсипваща роля. И тук държавата се провали не напълно и там е голямата ирония, направи някакъв половинчат смешен опит.

Интервюто взе Маргарита Борисова

Дюкян Меломан
Уведомяваме ви, че използваме бисквитки, за да подсладим пребиваването ви на нашия сайт. Не злоупотребяваме със захарта.