Людмил Фотев е радио-журналист, приятел, колега. Запознахме се през 2000 г. , когато той беше директор на българската секция на RFI и ни предложи да водим предаване там. После изигра ключова роля в свързването ни с лейбъла ECM, с Dreufus и др., на които станахме представители в България. През 2005 г. наченахме фестивала Джаzz+, на който той стана кръстник. Той е създател на Интернет канала на БНР Радио Бинар, започнало с два музикални канала, единият от които е неговият “Дуенде“, в който той предлага тематични и контекстуални плейлисти. Людмил Фотев е и международен експерт-оценител на бира, автор на книгата “Езикът на бирата”.

С него споделяме обща любов към музиката, филмите, книгите, пътуванията и още куп неща. Когато се видим, говорим с часове и въобще не забелязваме как сме минали в нов ден. Този разговор се случи по същия начин: бавно се потопихме в музиката, отвън ръмеше тихо и звучеше негов плейлист.

Людмил Фотев: "Джазът ти е кислородът, той ти е начинът на съществуване…"
На водопадите Игуасу, февруари 2020. Снимка: Елвира Фотева

Кой е първият ти музикален спомен?

Ти сега започваш така, както аз преди 20 години в предаването “Разкажи се” по RFI. По онова време една студентка, която трябваше да прави дипломна работа, поиска да ме подложи на същото, на което аз подлагах събеседниците си и започна със същия този въпрос. И понеже това е записано, аз не мога да излъжа.

Затова тук ще започна от легендата – моите родители, на небето да почиват в мир, твърдяха, че когато съм се появил на този свят през август 1960 г. в радиоточката (за хората, които не знаят, това е нещо като вариант на днешния стрийминг, но беше само един вид стрийминг – държавен) звучала една популярна песен на Роко Граната “Marina, Marina, Marina” – сигурно от тогава много обичам морето и италианския джаз, защото много джазмени правят хубави свои версии на тази песен. Така че това е първият ми музикален спомен – как съм спрял да рева и съм се заслушал в “Marina”.

Людмил Фотев: "Джазът ти е кислородът, той ти е начинът на съществуване…"
Снимка: Явор Ганчев

Коя е любимата ти версия на “Marina, Marina, Marina”?

Любимата ми версия е точно от онова време, края на 50-те години, на Марино Марини, когато Джино Паоли започва да прави “Sapore di sale (estate)” – класиките в джаза, с Флавио Болтро на тромпета, с Данило Реа на пианото – това са неща, които както ги живеят, така ги и пеят.
По същия начин е било и с “Marina”, сигурен съм, защото това го усетих в Сицилия – гледах музиката пред очите си и знаех, без значение дали ще е в Амалфи, Неапол или в Соренто – това, което го виждаш, ти го слушаш.

И по същия начин и при Паоло Фрезу се случват нещата – дали ще свири “Bella Ciao” или “Mare Nostrum” с Jan Lundgren и Richard Galliano той живее морето и го пресъздава в музиката. Чуваш едно нещо някъде, то ти се запечатва, после го намираш в някой концерт, издига се на друго ниво и в един момент те е страх да не станеш като героя на Борис Виан, който искаше да убие Жан Сол Партър, защото никога няма да може да прочете всичко, написано от него.

Не знам дали ви се е случвало да осъзнаете, че няма да можем да чуем всичко хубаво, което е написано на тоя свят и да си кажете добре, че има хора – приятели, радиоводещи, концерти, фестивали – които да ни отворят съзнанието, че съществува това и това и естествено пък и те да почерпят от нас интересни нови неща. И това е най-хубавото и най-голямото проклятие – да ги откриваш непрекъснато, да караш другите да ги откриват, да се радваш на новото и да го споделяш. Ето така се раждат тези спомени, които ние мислим, че сме ги забравили, но изведнъж музиката може да ги отключи и върне обратно.

Радиопредаване в Бинар, интревю-концерт с Антонио Форчоне и Джанк Ердоган

Кой албум те описва най-добре?

Аз не съм човек, който се развива по някаква програмирана плоскост, естествено в някакъв момент може да се направи някаква компилация или спотифай плейлист, както, например, ме помолиха съучениците ми от Френската гимназия за музиката от нашите ученически години – 74-75 г. Аз се хванах за главата, защото си дадох сметка, че ако им направя плейлист с онова, което сме слушали тогава, в сегашни версии, най-много ще има едно или две неща, които са се запазили непроменени – може би такова е само парчето на Жан Габен с фразата – “Знам, че нищо не знам” – в оригинал.

Искам да кажа, че трябва да е обвързано с нещо – пътуване, преживяване с приятели, дегустация… Не мога да се идентифицирам с нещо отначало докрай. Даже когато се опитвам да слушам един албум отначало докрай, колкото и програмен да е той (като “Dark Side of the Moon”), трябва да го вържа с определена ситуация – може да е някой интимен момент, може да е “Shine On You Crazy Diamond” в постановката “Лудата от Шайо” във Военния театър през 70-те или нещо друго.

Людмил Фотев: "Джазът ти е кислородът, той ти е начинът на съществуване…"
На водопадите Игуасу, февруари 2020. Снимка: Елвира Фотева

Кой е албумът ни за тази вечер, ами не е един – всичко е еклектично и разнообразно и само си спомнете местата, на които се разходихме мислено, говорейки си – Петра, пустинята, Акаба, Джераш, водопадите Игуасу, Буенос Айрес, Рио де Женейро и после античната вила “Армира” и местността “Глухите камъни” и гробницата в Мезек – тези места не можеш да ги събереш само в един албум и да ги илюстрираш с музика.

Дюкян Меломан
Уведомяваме ви, че използваме бисквитки, за да подсладим пребиваването ви на нашия сайт. Не злоупотребяваме със захарта.