Даниел Гарсия: “Необходимо ми е да се чувствам свободен в музиката, която свиря, да предизвиквам и да ме предизвиква.„
Даниел Гарсия е изключителен музикант и композитор от новото поколение пианисти на Испания и вече се е превърнал в един от въздействащите и оригинални гласове на европейската джаз сцена.
Последните му два албума са за престижното издателство ACT Мusic, като новият му проект „Vía de la Plata“ представя триото му в неговата върховна форма, а албумът получава стотици хвалебствени ревюта и се превръща в голям успех.
Даниел Гарсия се описва като еклектичен музикант, който експериментира с музиката от Близкия Изток, Куба, грегорианските напеви и разбира се, с фламенко, джаз, класическа музика и какво ли още не – толкова много неща са се вплели в испанската музика и са оставили своя отпечатък върху неговото естетическо израстване.
Даниел Гарсия често изследва фолклорните песни от родната си Саламанка или мелодичните фрази от фламенкото. „Целта ми е да представя испанската музика в нов контекст чрез импровизация и да изтрия стилистичните линии, да ги направя невидими“, казва той.
Музикантът ще свири със своето трио в София на 13 октомври и ни обещава разходка по „пътя на среброто“ („Vía de la plata“ е заглавието на последния албум на пианиста), която не е за изпускане.
Какъв е най-ранният Ви музикален спомен?
Първият ми спомен е едно парче на Майлс Дейвис, което се казва Jean Pierre. Научих се да го пея, когато бях на 2 години и вече е част от моето ДНК.
Как бихте се описал с три думи?
Спокоен, мечтател, музикант.
А, ако трябва да направите същото, но за музиката си?
Прозрачна, лирична, изнандваща.
Кои са хората, повлияли на Вашето израстване като музикант?
Първо бяха баща ми, който беше професионален барабанист и майка ми, която свиреше на китара. После дойде учителката ми по пиано София Хасе и разбира се, Бах, Стравински, Хърби Хенкок, българските гласове, Лос мунекитос де Матансас, Брад Мелдау, Пако де Лусия, Лед Зепелин, Суфиан Стивънс, Камарон, Арво Пярт, Бийтълс, Барток, Лигети, Бон Ивер…
Какво Ви вдъхновява, когато композирате?
Намирам вдъхновение в книгите, в една целувка, в тъгата, в самотата, в тишината, в други музикални изпълнения, в природата и разходките.
Какъв е баланса между предварително композираната музика и импровизираната?
Винаги е трудно да се отговори на този въпрос. Композицията ме зарежда, дава възможност да изпипаш емоцията до най-малките детайли, да намериш красотата във всяко кътче на музиката. Но също така съм фанатик на тема “свобода”. Необходимо ми е да се чувствам свободен в музиката, която свиря, да предизвиквам и да ме предизвикват. Да сътворяваш музика в момента е централна част от творческия процес изобщо. Така че да кажем, че веднъж родена една композиция може да намери нов живот на концерт в ръцете на хората, с които свиря.
Какво е за Вас дуенде и как Ви влияе емоцията на публиката?
Дуендето не може да бъде описано. Онова, което разчувства и достига до най-дълбоките кътчета на душата на хората. Винаги казвам, че на нашите концерти това, което се случва на сцената, е 50 %. Другите 50 % идват от публиката. Енергията на хората достига до нас и я трансформираме в музика за същите тези хора – получава се нещо като енергиен кръг и за всеки концерт е различно.
От колко години свирите заедно с настоящото трио?
Свирим вече 8 години заедно и сме като едно семейство.
Мичел Оливера и Райнер Елизарде “Ел Негрон” са от Куба. Как това допринася за общото звучене на триото?
За мен е важно, с който и музикант да работя, той да се чувства свободен да изрази своето културно наследство и своя свят. В този смисъл, разбира се, че Куба се проявява в музиката, която изпълняваме, защото е част от тяхната същност. На мен ми харесва еклектизма и смесването на стилове и традиции и кубинската музика ми е любима.
Последният Ви албум се казва “Vía de la plata”. Има ли някаква история зад това заглавие?
“Пътят на среброто” е направен от римляните преди 2000 години и е пресичал иберийския полуостров от север на юг. Този път е основна търговска артерия, но благодарение на нея много селища и различни култури са влезли в контакт за първи път и са се обоготили взаимно. Хареса ми и като метафора за моята музика, като мост между културите.
Какво слушате в последно време?
Толкова много неща обичам и съответно слушам. Та не задължително в този ред, бих откроил – Бах, Равел, Стравински, Хърби Хенкок, Българските гласове, Брад Мелдау, Лед Зепелин, Камарон, Бийтълс, Лигети, Барток…
За първи път идвате в България, но какво знаете за българската музика?
Аз съм влюбен в хоровете и българската полифония. Като дете си спомням, че баща ми имаше един запис на “Българските гласове” – един женски хор. Помня, че слушах тази музика и сякаш тя беше от друг свят. Пренасяше ме във вълшебни светове. Оттогава много обичам да слушам българска полифония. Споделя много общи скали с фламенкото, но е напълно различна. Харесва ми, защото е един друг поглед към европейската музика и намирам огромно вдъхновение в тези хармонии и мелодии. Определено мога да кажа, че българската вокална полифония е една от важните нишки в моето артистично израстване.
Какво да очакваме от концерта Ви в София?
Най-добре е да не очаквате нищо, а просто да се оставите на течението. В емоционално отношение ще е безкомпромисно и освен това ние даваме всичко, че и отгоре, на сцената. Концертите ни са интензивни и публиката разбира и оценя това.
Даниел Гарсия ще свири със своето трио на 13 октомври в Sofia Live Club по покана на „Джаzz +“. Билети за концерта има на https://jazz-plus.com и в Ивентим.
Публикация от vijmag.bg
