За разлика от много други артисти, поне засега един жанр остава невъзможен за добрата ни познайница  Силвия Перес Крус (откритие на Джаzz+ фестивал пет години преди да изгрее звездата ѝ в родната ѝ Испания). Тя го обявява не без гордост в заглавието на последния си трансжанров проект „Фарс (невъзможен жанр)“. Не става дума само за музикални жанрове, в които, както знаем, Силвия плува в свои води. Започнала с момичешката фламенко-група „Лас мигас“, с която бе тук, минала през всякакви дуети – от любимия джаз-контрабасист Хавиер Колина до мултиинструменталиста Раул Родригес- Рефри, Силвия поднася авторските си композиции и в стилистиката на тангото („Tango de la Via Lactea“), и на болеро-ранчера („Futuras Madres Del Mundo“), която „обрамчва творбата, на която второто парче е „Todas Las Madres Del Mundo“ (всички майки на света). Но говорейки за мулти/трансжанров проект, в случая се има предвид събиране на нейни песни, използвани и в театъра, и в киното, включително получилата най-високата испанска филмова награда за оригинална музика „Intemperie“ (в съавторство с Хавиер Руибал).
Перкусивните моменти, освен в споменатата песен (всеки балканец би разпознал тъпан), изпъкват и в началната „Pena Salada“, хващаща ни за гърлото с акапелното си интро. Още по времето на „Лас Мигас“, Силвия вече бе записала дует с още новия и непознат в началото на века хенг, с което го вкара и във фламенкото подобно на кахона от сайдмена на Пако рубем Дантас четвърт век по-рано. И ако гласът ѝ продължава да е все така извисен и красив, колкото и закачлив, но и драматичен (без излишна театралност), толкова нюансите стават още по-завоалирани и субтилни. Не можем да оставим настрана и заявената ѝ гражданска позиция, която никога не е политическа. Участието ѝ във филма за лишените от жилища след голямата криза в края на първото десетилетие на този век не остана нито незабелязано, нито без продължение.
Театър („Сирано“), живопис, танц (за спектакъл на Росио Молина), поезия, художествена фотография – чак до сценичен грим – едва ли има друг артист в съвременния свръхпрофилиран и комерсиализиран музикален пазар, който с подобна уж неангажираща лекота да вае като дете на морския бряг пясъчни замъци, които нито са импозантните конкурсни творби на Копакабана, нито ще бъдат отнесени от поредната модна вълна. Въздушна като перцето от едноименната песен, Силвия в следващия момент е ужасяващо земна в спомените за човека, благодарение на когото е такава – баща ѝ. Но самият албум е почит и към творческата натура на майка ѝ, в чиято школа „Алартис“ Силвия е перманентен участник. Силвия разказва, че докато майка ѝ е свирила на саксофон, децата е трябвало да рисуват чутото с… шоколад. Или как докато им преподава рисуване, свири на китара. Въпреки индивидуалния артистичен език, реалността, пресъздавана неуморно от Силвия е една-единствена – викът на душата.