Реверанс към големите в музиката! Така накратко можем да окачествим поредната творческа идея на композитора Милчо Левиев, породила създаването на оригинални джаз аранжименти за глас и камерни инструментални формации върху теми от емблематични произведения на Барток, Шопен, Владигеров, Равел, Вила-Лобос, Чайковски, Равел, Рахманинов... Всъщност идеята му, реализирана посмъртно в албума „Соната 57“, не е неочаквана. Не за пръв път Милчо общува, по своя си обаятелен начин, с любими музиканти от близкото и далечното минало. Помним: той обичаше да казва, че музиката произлиза от музика. Думите му намекват, донякъде и шеговито, за особен аспект на диалогизма в музиката и за онзи нестихващ разговор с минали музикални събития, здраво втъкан в природата на свободната музика. Намекват и за превръщането на „позната музика“ в ново произведение, което, поне в джаза, често е израз на креативно съавторство. Вярно, съавторството в случая, осъществено с помощта на виртуалната комуникация, носи необичайни перспективи. Отделните партии на пиесите в албума, „подадени“ приживе от Маестрото, са дело на няколко десетки бележити музиканти, все негови приятели и съмишленици, пребиваващи в различни точки на света. Финалните щрихи върху звуковите файлове са надлежно поставени в звукозаписното студио на Валери Костов. А обединяващият акцент в пиесите – гласът на Вики Алмазиду – сякаш допълва и вдъхва нов живот в ярките ни спомени за космополитния дух и харизмата на музиканта и човека Милчо Левиев.

Проф. Клер Леви

Ето какво казва самият Милчо: „Съзнанието е отворено. Човек може да види всичко, което иска, или да асоциира с предмети от действителността. Имаме най- големия избор. Можем да притворим очи и да забравим всякакви асоциации и отражения, а просто да се оставим на усещанията си и да възприемем топлината, студа, тъмнина­та или внушенията, които се излъчват от платното. Или да си представяме различни неща. Изкуството е свобода, а не забрана. За съжаление през вековете много хора са се опитва­ли да го ограничават. Искам да бъда ясно разбран. Изкуство­то не е анархия, а точно обратното. Изкуството е дисципли­на и ако има опити за ограничения, именно срещу тях се опълчва артистът, а не обществото или критиката. Те могат само да пречат, а понякога и да унищожат твореца, ако той не е достатъчно силен. Тези ограничения са доста деструктивни и за съжаление съществуват навсякъде в историята на изкуството. Зависело е изцяло от твореца да намери сили да игнорира или да бъде над тези неща, защото само неговото собствено ограничение има значение. Това, което казвам, е много индивидуалистично, но самото изкуст­во е индивидуалистичен начин на изразяване. Ти си творец и само ти можеш да се ограничаваш. Никой друг. В противен случай не създаваш изкуство. Или се прехранваш, или правиш кариера, или пари, това или онова. Но не създаваш изкуство. Ако трябва да задоволяваш всякакви вкусове, на тази или онази медия, това не е изкуство…

A reverence to great names in music! This is the way we can briefly describe the creative idea of ​​the composer Milcho Leviev, which gave rise to original jazz arrangements for voice and small instrumental formations on themes from emblematic works by Bartok, Chopin, Vladigerov, Ravel, Villa-Lobos, Tchaikovsky, Rachmaninoff... In fact, his idea, realized posthumously in the album "Sonata ‘57", is not unexpected. It is not the first time Milcho communicates, in his fascinating way, with favorite musicians from the recent and the distant past. And, as we well remember, he used to say that music comes from music. These words hint, somewhat jokingly, of a particular aspect of dialogue in music and of that continuous conversation with past musical events, which is tightly intertwined into the nature of free music. They also hint about converting "familiar music" into a new work, which, at least in jazz, is often an expression of creative co-authorship. True, co-authorship in this case, based on the help of virtual communication, brings unusual prospects. The individual parties of the pieces, "submitted" still during the Maestro‘s lifetime, are contributed by several dozen notable musicians, all of them his friends and adherents, who reside in different parts of the world. The final touches on the sound files are duly placed in the recording studio of Valeri Kostov. And the dominant accent in the tracks – the voice of Vicky Almazidou – seems to complement and inspire new notions into our vivid memories about the cosmopolitan spirit and the charisma, so inherent to the personality of Milcho Leviev.

Prof. Claire Levy