Познаваме Даниеле ди Бонавентура от съвместните албуми с Паоло Фрезу и концертните му изпълнения на лидерските му проекти. В края на 2020 излезе концертният, с името на формацията му, Банд’Унион. Деликатната му звучност ни посреща още с началното „Де капо каденца”, неусетно преляло през първата интерлюдия в „Кандомбе италиано”. Подобно на съседната Аржентина, Уругвай има определен италиански привкус, но не и афро-кандомбето. Поне не уличните му прояви както в Колония де Сакраменто, така и до площада с класовете по танго в Буенос Айрес. Там агресивните перкусии изтласкваха финеса на танцуващите двойки. Затова слушайки италиаската му версия на Бонавентура, съм с усещането за нещо съвсем различно, където кратките вокализи, каквито има и в следващото „Vagar”, са единствените препратки към кандомбето.

Репертоарът включва и други намигвания към региона с композиции като „Веселата негърка” и „Туджман”. Изненадващата поява на „Кирие Елейсон” в интро на Адажиото на Албинони е не само кулминацията на концерта, но и на джазовите интерпретации на популярната класика. Не че посоката не бе зададена от дуета му с Фрезу „Алтисима луче”, представен тук в края на 2019, но ако има момент, в който бандонеонът да звучи като орган, това е финалната част, преди самата кода.

Удоволствието от слушането на концертния албум е както в жанровото разнообразие, така и в импровизационната свобода на трактовките. Не по-малко танцувална от кандомбето, тарантелата също е неузнаваемо далеч от фиксираните ни представи за нея. Ритмичните обрати в дуета бандонеон-китара и последващия го бандонеон-перкусии са непредвидими и разбира се, брилянтни като градация. Разгърнатата форма като за финал на концерта предвещава и ефектен бис. „Bella di Notte” е всичко, което можем да си пожелаем.

Буквално седмица по-късно, в първия ден на 2021, излезе и последният засега проект на Ди Бонавентура в дуо с пианиста Джовани Гуиди, “Reminiscenza“. Освен вариации по заглавната тема и авторски пиеси в албума изпъкват и интерпретациите им на две теми, които се вписват и в концепцията на предната му работа с Паоло Фрезу “Червени карамфили”, знаковата за анархиста Лео Фере “Avec Le Temps” и любимата на много джазмени “Rabo De Nube” на кубинския бард Силвио Родригес. Което в никакъв случай не омаловажава естетиката на дуото, дори обратното. Всеки със своите реминисценции.

Людмил Фотев