Светослав Николов е програмен директор на Jazz FM и всяка сутрин събужда слушателите с предаването си „Джаз ден”, чуваме го често да разказва благо в „Джаз истории“, а в „За града“ по bTV Radio дискутира темите от всекидневието. Гласът на Светослав Николов звучи по радиото над четвърт век, а се оказва, че още от тийнейджър вече е бил избрал своето бъдещо призвание.

Снимка: Личен архив

Познаваме Светльо Николов от времето, когато работеше като автор и водещ на предавания в радио “Свободна Европа”, където той ни канеше да разказваме за нови и интересни заглавия и до днес всеки път се радваме на събеседване с него по всякакви теми, разбираемо гравитиращи около джаза. Предлагаме ви втория ни меломански разговор от новата ни поредица, в който със Светльо си говорим за прекрасните неща от живота през музиката и винаги с музиката.

Представяне на Лени Вълкова в “Перото” Снимка: Личен архив

Кой е първият ти музикален спомен?

Първият ми музикален спомен са плочите на родителите ми – те са хора с широки музикални интереси и любов към изкуството, работеха в театъра, така че са подбирали много интересни плочи, които на мен тогава нищо не ми говореха, но аз ги слушах една по една и откривах един нов свят. Много малка част от изпълнителите познавах от радиото и всъщност така се научих да търся различното, непопулярното, но интересното, качественото и значимото.

Вторият ми спомен беше свързан с магнетофона и записи, които молех баща ми да носи и да намира.

А третият беше свързан с музиката, която идваше отвън – имаше едно музикално студио, което набавяше касети от Германия и веднъж седмично се обновяваше каталога и буквално си записвах всичко, после и изслушвах всичко, и тогава написах едно възмутено писмо до вестник “Пулс”, мисля, че беше – обясних им, че толкова страхотни неща се правят по света, а ние няма как тук да ги чуем.

Те го публикуваха, само, за да могат да ми отговорят, че не е нужно един българин да се интересува какво става по света, когато има толкова страхотна музика, която се създава в България и основно трябва да се слуша тя. Беше през 80-те тази случка, но фактът, че бях обвинен в чуждопоклонничество, не ме постави на моето място и аз продължих да се интересувам, да търся и дори и днес това е голяма част от моята работа в радиото и знам, че това е една нишка, която всеки сам ще тръгне да си я изследва и ще открива, и на свой ред ще споделя и всички ще научаваме за прекрасната музика в този свят.

Това е много важно, мисия е, ние също тук в Дюкян Меломан вече 25 години се стремим към това да споделяме с меломаните любимите си неща, тези, които сме открили, но и да приемаме от тях, защото светът и музиката в него са необятни и общувайки ги приближаваме към себе си..

Да, в общуването научаваме нещата и общувайки с още един човек ние правим нашия свят двойно по-голям…

Можеш ли да кажеш кой албум преобърна представите ти за музиката?

Силно съм запомнил един албум, който ме впечатли – беше на Лайза Минели “Liza at the Winter Garden” – един концерт, който го чух на плоча у една приятелка, помолих я да ми го запише на касета и го слушах от край докрай много пъти.

Тук мога да добавя също, че филмът, който ме разплака от умиление беше “Hello Dolly” с началната си сцена, в която звуците на града са превърната в музика, всеки върши обичайната си дейност като създава музика – каретата, която преминава, уличният метач, който събира листата и в своето събиране в един град, една общност, едно пространство, изпълнението на всеки един от нас става съвместно творчество и когато вървим и се разминаваме в града, и когато се усмихваме един на друг или като пресичаме на пешеходната пътека всеки един от нас попада неволно в създаването на изкуството на живота – да живеем заедно, да бъдем щастливи и да създаваме предпоставки за това на всички хора около нас.

Кога осъзна, че животът ти ще е свързан с музиката?

Като ученик аз четях много от в. “Народна младеж” до сп. “Bravo”, което някак си се появяваше в училище, купувах много плочи и след като си научех набързо уроците, си пусках съответното изпълнение и след като то свършеше, сядах на фотьойла и започвах да разказвам за песента, която сме чули и даже обявявах следващата.

Бях много щастлив, когато се появи един макси-сингъл на Modern Talking с инструментал от едната страна и песента от другата, та аз използвах инструментала, за да разкажа всичко за групата и музиката и после обръщах плочата и пусках самото парче. Та общо взето на 12-13 годишна възраст съм правил това, което върша и днес на 47 години.

Това е удоволствието на радиоводещия и още тогава го изпитвах – бързо си пишех домашните и по цял следобед правех само това и спирах грамофона малко преди да се приберат нашите, но тъй като беше с лампов усилвател, те бързо разбираха какво съм правил с едно просто поставяне на ръка върху усилвателя. Грамофонът ни беше Estonia Stereo с огромни двулентови колони, които и до днес са в изправност.