Крис Хоувън интервюира легендарния Руди Ван Гелдер през юни 1999 г. по повод серията ремастери на Blue Note

От десетилетия насам името Руди Ван Гелдер е синоним на джаз звукозапис. Направените от него през тези години записи наброяват десетки хиляди. Той е дълбоко съпричастен в звукозаписната дейност на такива основни джаз лейбъли като Prestige, Impulse, Verve, CTI и разбира се, Blue Note. В по-ново време Ван Гелдер е записвал сешъни за Highnote, Milestone, Reservoire, Venus и N2K – изброяваме само малка част от тях. Всъщност албумът на барабаниста Т.С. Монк “Monk On Monk”, записан за N2K, е направен при Ван Гелдер. Този албум получи много хвалебствия от критиката, а напоследък беше избран от читателите на Down Beat за джаз албум на годината. Още първия път, когато интервюирах Руди Ван Гелдер през 1989 за едно мое радиопредаване, можах да усетя неговата искрена любов към музиката и огромния му интерес към наследството, за запазването на което самият той е допринесъл.

Руди Ван Гелдер в своето студио.

Заварих го не по-малко ангажиран и потънал в работа (ремастерираше наново класическите Blue Note записи). Имахме възможност да разговаряме вечерта на 26 май 1999.

За онези читатели, които не са запознати с кариерата Ви, кажете накратко как навлязохте в звукозаписния бизнес?

— Така. Винаги съм бил замесен. Занимавам се със записване още от дете. Скоро след това стана и бизнес. Записвах приятелите си, мн от които бяха музиканти любители. Правех го в къщата на родителите си, разчу се и тогава започнаха да се обаждат музиканти и певци от квартала, искаха да ги запиша, което и правех – демо записи. Не след дълго тази работа се разрасна. Започнаха да се обаждат хора от звукозаписния бизнес, от малки по онова време лейбъли и аз започнах да записвам за тях. Така навлязох в този бизнес.

Първият запис, който направих за продажба, беше на Джо Мууни – органист, който работеше по онова време с Бъки Пицарели и с един басист, който се наричаше Боб Картър. С това трио можеше да се работи добре и аз го записах за Carousel Records. И албумът излезе на пазара. Пускаха го по радиото и всички го харесаха. Имаше една станция в Ню Йорк, WNEW. Водещият беше Ал Колинс и той го пускаше всеки следобед. Така албумът стана доста популярен.

Когато започнахте каква част от оборудването за запис можеше да се закупи и каква част измислихте и конструирахте сам?

— Когато за първи път започнах да записвам не с търговска цел, нищо не можеше да се купи. Започнах с радио и HAM радио и така изработих свое собствено оборудване. Тогава нямаше компании, изработващи пултове за запис, както днес. Големите звукозаписни компании си ги поръчваха специално и ако искаш да направиш нещо, трябваше да си го направиш сам. Така и направих. Така започнах. Каква част изработих по свой модел – разбира се, всичко. Единствено производителите на радиоапаратура предлагаха фабрична конструкция. Те имаха пултове за радиостанции и такъв беше първият ми пулт – един модифициран радиопулт. Малък, елегантен. Имаше един брояч, но направи някои много добри записи, някои от които ремастерирам сега.

Кажете ни как срещнахте Алфред Лайън и в последствие започнахте да записвате за Blue Note.

— По онова време бях правил записи за различни независими джаз лейбъли. Никога не бях срещал Лайън и бях записал групата на един музикант на име Гил Мийл. Той и приятната му група дойдоха при мен от един друг лейбъл, мисля че беше Progressive Records. Алфред придобил този запис, купил го и го издал на 10-инчова плоча за Blue Note и поискал да направи още един запис. По онова време Алфред ходил в едно студио в Ню Йорк, което беше между другото също и радиостудио, WOR Studio, където освен това и предоставяха срещу заплащане звукозаписната си техника. И така, там отишъл Алфред, дал албума на тоноператора и казал: “Искам да звучи така”. Инженерът прослушал албума и казал на Алфред: “Виж, аз не мога да го докарам да звучи като това, по-добре иди при човека, който го е направил”. Това е, което стана. Алфред дойде при мене и остана завинаги.

Алфред Лайън и Франсис Улф – основателите на Blue Note Records

Вие сте казвал, че саундът на Руди Ван Гелдер дължи много на Алфред Лайън и наследството на Blue Note. Моля, обяснете как Blue Note оказа въздействие на Вашето собствено развитие като инженер.

— Съвсем честно, не бих казал, че в това е цялата работа. Но той беше голяма част от това и замисълът бе основно негов – за това как той искаше неговите записи да звучат, как подхождаше към това и задачата, която ми поставяше: да направя така, че да мога да му дам каквото иска от музикантите, които водеше. Така и аз бях подчинен на съществуващата дисциплина. Това постави началото на онова, което по-късно направих за различни продуценти и типове музика. Алфред наистина беше първият клиент, който става основата за един мой бизнес. Всеки негов сешън биваше записван от мен и този лейбъл получи отличаващо се звучене по този начин. Имаше известна последователност и хората, които купуваха тези албуми, щяха да се интересуват какво ще излезе след това, защото знаеха, че записът ще има добър саунд. Музикантите бяха все от голям калибър и той успяваше да получи добри изпълнения от тях. Всичко това, комбинирано, ме хвърли в тази авантюра.

В едно предишно интервю разговаряхме за това, как сте опитвал да дадете собствена идентичност на всеки лейбъл чрез саунда. Без да навлизаме в технически подробности, обяснете как постигнахте това и как подходихте към развитието на саунда на Blue Note?

— Бих искал да изменя малко това, което казахте. Казвате, че това е моят саунд, наистина това е моето усещане и моят подход към музикантите, които записвам в определен сешън. Но наистина не бих искал да го мисля като да е “мой саунд”. Това, към което всъщност се стремя, е да се опитвам да направя така, че музикантите да се чуват така, както самите те биха искали. Това всъщност е саундът на музикантите.

Алфред Лайън беше много прецизен и настоятелен, ще дойде да види дали всичко върви добре и знаеше какво ще получи още преди да влезе в студиото. Тогава имаше други лейбъли, където продуцентите бяха много по-небрежни – ще минат просто да видят как вървят нещата. И това доста много се отразяваше на музикантите и музиката. Разликата е в продуцента. Алфред имаше усет за музиката и за това, кога се получава и кога не. Беше много добър в това. Сега няма да кажем, че другите продуценти не са знаели – просто той беше образецът за такъв вид продуцент. Той беше наясно какво се случва, всъщност работата с него през всичките тези години ме допусна до разбирането какво се случва и това е едно от нещата, за които винаги ще съм му благодарен.

Как се отрази на подхода Ви към записването на джаз изобретяването на стерео-ефекта?

— Това беше проблем за всички, не само за мен. Нямаше бързане да се влезе в стереото сред музикантите, с които работех. Те го възприеха, защото трябваше да го възприемат. Всъщност за известно време Алфред и другите трябваше да правят два записа от един и същ сешън, трябваше да правят едно моно издание, за да има кой да го купува, и едно стерео издание заради хората, които купуват стерео. Разбира се, когато стерео плочите се появиха, стоеше въпросът за съвместимостта. Кой иска да купува два пъти един албум? Трябваше да се правят и двете, беше много трудно, а какво ставаше – всичко, което се правеше в Hackensack, беше моно. Дори до самия край когато записвахме на две писти, не слушахме стерео. Записвахме на две писти и слушахме моно, защото в Hackensack имаше само един говорител в кабината и един в студиото. Как ще слушаш стерео, щом имаш само един говорител? И всички преценки – преценките на Алфред за смесването и баланса, моите, също и на музикантите и това как те звучаха един спрямо друг, всичко това по време на творческата работа при тези записи се правеше на моно. Не можеше да бъде другояче. До края записвахме на две писти, но никой никога не ги е слушал. Така че по онова време нямаше особена грижа или опит за създаване на стерео-фон.

Какъв е Вашият подход при новите RGV-издания на Blue Note от гледна точка на работата със стерео и моно ленти и решението какъв формат да използувате за новия мастер?

— Подходът ми беше напълно различен от това, което се чува на предишните компакт-дискове. За първи път имах някаква възможност да работя с онези ленти. Веднъж или два пъти ми изпращат и моно, и стерео версиите, които описах преди малко, и трябва да кажа, че моното звучеше много по-добре поради очевидното – никой от участвувалите в създаването на оригиналния сешън никога не е слушал на стерео. Всички слушаха на моно. И така се опитах да убедя да издадат моно версията дори след като вече е излизала стерео версия, защото усещах, че моно версията звучеше така, както Алфред би поискал да звучи. И това е моята цел тук. Както и да е, има сума албуми от тези серии, които са с много добро стерео. Досега никой не е чул моята версия за това, как тези ранни записи биха звучали на CD.

Кажете ни как се появи целият този проект за ремастериране на класическите Blue Note албуми?

— Концепцията дойде от Хитоши Намеката – той е този, който движи лейбъла Blue Note в Япония за Toshiba-EMI. Той искаше аз да го направя и се обадил на Майкъл Кускуна и Майкъл ми се обади, за да разбере дали това ще ме заинтересува. Накрая стана ясно, че аз съм абсолютно за, стига да мога да взема оригиналните ленти, ако е възможно. Нищо друго общо няма с Blue Note – Ню Йорк освен Майкъл като продуцент. В последствие имаше няколко издания и в САЩ. Те са различни. Имат допълнителни парчета. Вижте, идеята беше да се дублират оригиналните винили доколкото е възможно. Те (в Япония) искаха да е точно както е издадено първоначално. Разбира се, това ме караше да се чувствувам дори по-добре.

Откога сте ангажиран с този проект?

— Направих сто албума за тази RVG-серия в Япония. Почти съм приключил с тях. По това работя от 1998, а сега подготвям втората стотица, в противоположност на относително малкия брой за американския Blue Note. Така че всъщност двете не могат да се сравняват.

Някои казват, че тези нови ремастери притежават звук, който е по-топъл и много по-близък до оригиналния винилов. Как се чувствувате при това твърдение?

— Щастлив съм да чуя от Вас това, защото такава е и моята цел. Аз наистина искам да звучат така, защото това е, което Алфред е чул. Никой не ги е слушал от CD. Искам хората да чуят музиката с топлотата и енергията и всички онези неща, които Алфред и Франсис Уулф вложиха в тях. Наистина имам чувството че съм упълномощен да го направя. Подтикван съм от този мотив. Точно това се опитвам да направя и щом някой го казва, значи разбира какво искам да постигна и това ме ласкае.

Вижте друго интервю с Руди Ван Гелдер в YouTube: