Познаваме Вили Стоянов още от времето, когато учеше в Музикалното училище. По-късно създадоха с Мишо Йосифов група Инфинити и свиреха редовно в Суингинг Хол. Музиката им беше толкова оригинална, свежа и актуална, че ние се влюбихме в нея и продуцирахме първия им албум Happy Man Blues.

Фотография: Явор Ганчев

Радваме се, че бяхме въвлечени и станахме свидетели на избухването на музикалния вулкан от идеи през 90-те, в който бяха винаги замесени шепа млади музиканти, които жадно и неуморно свиреха всяка вечер някъде из града. Такъв познаваме Вили Стоянов и до днес, замесен в много и различни проекти – BrazzViliDJ, Михаил Йосифов секстет, Dirty Purchase, Tumbaito, РомаНено Проджект, Брас Асоциация Биг Бенд, свирил по света и у нас и с бандите Уикеда, Каффе, Хиподил.
Заедно с тромпетиста Мишо Йосифов и с доайена на българската джаз сцена Емануил Манолов-Бадема, Вили ръководи Биг Бенда на Националното музикално училище. През 2008 година заедно с Мишо Йосифов създават българската Брас Асоциация – идейна структура, която събира музиканти от различни поколения и с различни търсения, обединени от любовта си към духовата музика.

Вили Стоянов пръв откликна на поканата ни за музикални интервюта – нашата нова рубрика, в която ще ви срещаме с хора, влюбени в музиката!

Кой е най-ранният ти музикален спомен?

“Infinity от сутрин до вечер” на режисьора Васил Стефанов

Най-ранният ми музикален спомен е уредбата “Универсум” в стаята на моята сестра Йосифа и всички плочи, които тя имаше. Те бяха безкрайно разнородни – имаше C.C.Catch, Queen, Louis Armstrong, Ella Fitzgerald, Modern Talking, Michael Jackson, музиката на дядо ми (Йосиф Цанков), която е излизала на плочи. В един момент започнахме всяка вечер да слушаме по много. Фонотеката на сестра ми се развиваше в прогрeсия и аз на ранна възраст вече имах задоволителни познания за диско музиката, за евтиния поп, но донякъде и за джаза и фънка. Естествено, това някак кореспондираше с факта, че аз от доста малък започнах да свиря на пиано в читалище “Славянска беседа”, ходех и на солфеж и сега като се замисля това беше нещо много нормално в моя кръг.

Съответно правехте и продукции в читалището два пъти годишно..

Да, правеха се.. Макар че аз спомените, които са неудобни за мен, гледам да ги изтрия от паметта си, защото аз не чрез пианото намерих пътя си към музикалното училище, това стана през тромбона и то защото учителката ми по пиано заяви, че тя лично ще направи така, че да не вляза там, защото не свиря по четири часа на ден, макар че съм талантлив. А пък аз като едно дете свирех, но тъй като съм си мързелив, не свирех много. Пианото се превърна в огромен стрес за мен и сега се опитвам да го избия като уча джаз страндартите или композирам и аранжирам на него. Имаше си концерти и продукции и те, разбира се, даваха своята доза изключително притеснение и нерви.

Вили Стоянов
Фотограф: Стаю Касабов

Как и кога се случи срещата ти с тромбона?

За тази среща съм разказвал много – тя бе продиктувана, едно от тази случка с учителката по пиано и от това, че беше наложително да отида някъде, където математиката е много лесна, сиреч в Музикалното училище, защото в седми клас за един срок натрупах седем двойки по математика и майка ми се обърна за помощ към Ангел Заберски, а той ме заведе в читалище “Пенчо Славейков” при доц. Димитър Момчилов, който предложи да свиря на тромбон, защото съм имал дълги ръце. И така влязох в Музикалното училище. Мисля си, че едва отскоро може да се каже, че свиря на тромбон. Много силно съм се идентифицирал с този инструмент, обичам си го и днес свиря на него повече, отколкото, когато бях малък.