Иван Минчев влезе в края на 90-те в Дюкян Меломан с въпрос за Dave Matthews Band, търсеше албума им “Crash” и покрай това потънахме в разговори за музика и нещата от живота, та така и до ден днешен. Иван е работил в театъра, като продуцент в БНТ и ТВ 7, продуцирал е няколко музикални документални филма, сред които за оркестър Карандила Джуниър, участвал е в организацията на фестивала “Пловдивски джаз вечери”, “Жълтите павета” и ежегодния карнавал в Габрово, бил е мениджър на група “Булгара” и на Вики Алмазиду. Той беше близък приятел и персонален мениджър на Милчо Левиев, подготвил е за издаване последните му няколко диска. Обича да разказва за големия пианист и композитор и да споделя историите, които ги свързват.

Кой е първият ти музикален спомен?

Първият ми музикален спомен е свързан с концерта на Uriah Heep в Бирмингам, когато бях ученик в 8 клас. Изключително впечатлен останах. Концертът и до ден днешен го харесвам и си го имам на диск от няколко години. Това беше концерт, който бе по-различен от един студиен диск от една страна и от друга ми въздейства на емоционално ниво, може би и от възрастта, но помня, че след това цял месец си припявах “Sunrise”.

С Жан-Мари Екай, Милчо Левиев и Теодосий Спасов. Снимка: личен архив

Кой музикален стил те определя най-добре като човек?

През годините човек има определено развитие, както се казва – някои си сменят и политическите възгледи с течение на времето, узряват, размислят; та това се случва и в музиката – първо бях закърмен с хард-рока – Deep Purple, Black Sabbath, Uriah Heep. Междудругото имах детски влог от 32 лв и като станах на 16 години го изтеглих и си купих първата плоча на Grand Funk Railroad “We’re An American Band”, която струваше 30 лв и не беше даже оригинална, а на Yugotone.

После като навлязох в Pink Floyd и прогресив рока, се запалих по Manfred Mann и Barclay James Harvest и след време, когато се запознах с Милчо Левиев преди 20 години, се отвори широко вратата за джаза. Макар че аз и преди слушах джаз, защото съм учил в Съветския съюз и съм си купувал плочи оттам, като Return to Forever, днес слушам повече джаз, отколкото другите стилове и мога да кажа, че ме определя най-добре.

Винаги има някой, който отваря вратата…

Милчо я отвори за мен много широко и, освен че ми каза какво да чуя, ми разказа и много случки с големи музиканти. Аз, като голям почитател на Weather Report и Jaco Pastorius, слушах в захлас всичко за тях. Той ми разказа, че като е свирил в бенда на Billy Cobham в разцвета на фюжъна, когато групата събирала по 15 000 души на концерт, са били подгряваща група на Weather Report. Но когато в бенда идва Jaco Pastorius нещата се обръщат и на стадиона вече се събират 25 000 души. Това говори колко силно може да е присъствието на една личност, която има собствен път или почерк, визия за музиката.

Много малко са музикантите, за които можем да кажем, че имат визия за музиката и я избутват напред…

Точно така и мога да добавя, че до ден днешен има музиканти, които се учат от Джако Пасториус и му подражават – това говори каква диря е оставил той в музиката, изключителен човек, жалко, че не остана по-дълго в нашия свят. Той самият бил признал на Милчо Левиев, че “съществуват трима европейски музиканти, които разбират нашата музика – джаза – Джо Завинул, Тутс Тилеманс и ти.”

Коя личност е изиграла най-силна роля в твоето музикално израстване?

Това е Милчо Левиев. Най-важното, което е направил Милчо, е че напусна тази страна не по политически причини, а просто защото, както казваше той, “не ми даваха да правя моята музика – както аз я разбирам и си я представям – и ако бях останал тук, щях да се алкохолизирам или да отида в т. нар. вътрешна емигация”. Отивайки в САЩ, той попада в един изключително експериментален бенд, бенда на Дон Елис, който е толкова различен от мейнстрийма. Всеки концерт с бенда на Дон Елис е бил празник за него и за всички останали музиканти, които след всяка изява чувствали сякаш са им пораснали крила. Милчо пази най-силен спомен за концерти в университетите сред младите хора, чиято реакция винаги била особено специална, вдъхновяваща. В САЩ Милчо продължава да прави музиката, която иска, без да се поддава на комерсиалния натиск и не позволява нищо да му попречи да следва собствения си път.

Той пише музика за няколко филма, като най-забележителната е тази към филма “Френска връзка”. Саунтракът е на бенда на Дон Елис, но Милчо Левиев има няколко аранжимента в него, от които се откроява този на “Jesus Christ Superstar”, който и присъства в албума “Connection” на Дон Елис. Този аранжимент е определен от бележития критик Ленърд Федър като най-впечатляващата пиеса в албума. Това е много важен урок, който съм научил от Милчо, че трябва да следваш големите неща, да им се отдаваш, а не да се разпиляваш; да бъдеш верен на себе си.

Истинското творчество, онова, което помита със себе си всичко и дърпа напред музиката, се определя като неосъзнат повик отвътре на твореца. И ми се струва, че точно за това говориш.

Точно така. Милчо Левиев още през 1963 – 64 г. започва да прави фузиите с класическата музика, това тогава е било доста рядко, после доста хора се опитват да работят в тази посока, но той до последно, пет месеца преди да си отиде продължи да записва и направи пианата за последния си проект с аранжименти на класическа музика на произведения на Чайковски, Шопен, Рахманинов, Вила-Лобос с текстове, които Вики Алмазиду изпя и най-късно през месец юни ще видят бял свят. Спомням си, че навремето акад. Георги Минчев каза, че класическата музика е загубила един голям пианист в лицето на Милчо Левиев, когато той е решил да твори в областта на джаза, но класическата му основа е много важна.

Милчо много обичаше да изпълнява “Рапсодия в синьо”, защото, както той казваше, това е творба, “разкрачена между класиката и джаза”. Свирил я е многократно, винаги с неговите импровизации вътре, че дори и с джаз комбо и симфоничен оркестър. Дюк Елингтън казва, че има “два вида музика – хубава и от другия вид”, та тази е от хубавата…

В тази връзка коя е хубавата музика за теб, какво обичаш да слушаш вкъщи?

Както стана ясно вече обичам Weather Report, Jaco Pastorius, Miles Davis, Dave Matthews Band, последните ги открих благодарение на Митко Фънка, който веднъж ми ги пусна и призна, че искал да ги покани в България, където почти никой не знаел нищо за тях. Но като писали на групата, получил отказ, защото се оказало, че Dave Matthews Band имали по три концерта на ден в САЩ и въобще не възнамерявали да пътуват в Европа в идните три години, поради многото си ангажименти. Аз щом ги чух, много ги харесах и започнах да ги следя, и преди 5 години имах щастието да гледам със сина си техен концерт в Милано – три часа пълно раздаване.

Помниш ли кой албум преобърна представите ти за музиката?

Това беше “The Dark Side of the Moon” на Pink Floyd и “Machine Head” на Deep Purple и после Return to Forever и “Black Market” на Weather Report, но наравно с тях и “Kind of Blue” на Miles Davis. Това са жалоните за мен.

А кой е любимият ти днес?

Предпочитам акустична музика, но тази сутрин слушах наскоро издадения албум на Майлс Дейвис “Rubberband”, който е с по-фънки звучене. Понеже събрах много неща на Милчо Левиев на LP, много често вече слушам албума “What’s New” с Питър Ърскин и Рей Браун. Обичам да слушам японското издание на албума му с Чарли Хейдън “First Meeting” – изключителен. Но пък и често си пускам едноимения албум на групата му “Free Flight”, който е пълен празник на фюжъна, потресаващ звук от четирима души.

Какво най-много ти липсва след като той си отиде?

Липсва ми сленга на Милчо, неговите “хави” и неговите “пинизи”. Любимият му виц беше следния:
“Един човек спира такси в Ню Йорк, качва се и казва на таксиметровия шофьор:
– Карай за Пловдив.
– Какъв Пловдив, бе, ние сме тука през океана. – отвърнал шофьора на таксито.
Пътникът отворил куфарче с подредени пачки от по стодоларови банкноти и чул как шофьорът го пита.
– В Стария или Новия град?”
Какво повече да кажа!

С Милчо Левиев и Вики Алмазиду Снимка: личен архив

Какво предпочиташ да слушаш – студиен или концертен запис?

Предпочитам категорично студиен запис и обичам да ходя на концерт, но не и да слушам концертен запис. Наскоро си купих от вас преиздадения албум на Чарли Паркър със струнни, изключителен, още повече, че съм гледал филма на Клинт Иистуд “Bird”, където е отделено специално място на тази сцена и сега си го слушам на запис.

Кой албум би си взел на самотен остров?

Много ми е сложно да отговоря еднозначно, но може би ще си взема “Kind of Blue” на Майлс Дейвис.

Има ли музика, която те кара да мечтаеш?

Страшно вдъхновяваща за мен е музиката на Вивалди “Четирите годишни времена” в изпълнение на Берлинската филхармония и Ицхак Пърлман. Аз мисля , че тя е вечна, кара те да полетиш.

С Теодосий Спасов Снимка: Личен архив

Какво се случи в последната година с българската музика?

Онова, което ми прави впечатление е, че за толкова години след прехода всичко при нас продължава да е в насипно състояние – не се знае кое колко и защо се търси, кое е стойностно, има разни организиции, които защитават нечии права, но всички изглежда в ущърб на музикантите и сега с последните писма изглежда, че музикантът е пак с паничката в ръка пред властта. Това най-много вреди на музиката. Има някои много добри албуми, които се появиха в последната година – албума на Живко Петров JP3 “Change the Way”, албумите на Вили Стоянов с аранжиментите на песните на Йосиф Цанков и Essential Funk Trombone “T.E.F.T.”

Какво би казал за последната пандемична година, в която нещата се обърнаха надолу с главата ?

Да, човек като е затворен вкъщи, слуша повече музика и гледа кино. И може да подкрепи музикантите, които изнасят онлайн концерти, като си купи билет или направи дарение. Това е важно.

Мога да кажа, че откакто работим от къщи и сме повече изолирани, когато съм излизал по време на тази особена пандемична година, най-често съм посещавал “Дюкян Меломан”, защото вие здраво се държите през годините, поддържате духа и се стараете този остров да го има.

Благодарим много за добрите думи!

Да, даже и тази машина за изработка на единични бройки плочи да вземем, пак е ваш принос към делото и така правите хората щастливи.

Най-често разглеждани: