Епохата Blue Note

Blue Note е един от стотиците лейбъли*, които издават джаз. Blue Note е единственият лейбъл, дал име на цяла епоха от най-добрите години на американския джаз, както и на специфичното и неповторимо звучене, което имат неговите записите от тази епоха.

Blue Note е основана през 1939 г. от Алфред Лайън и Франсис Улф в Ню Йорк. До този момент в Щатите звукозаписните компании са само три – Колумбия/Виктор, Ар-Си-Ей/Блубърд и Дека. Лайън (1908 – 1987) иска да записва традиционен джаз – истинският джаз за него, както и за повечето интелектуалци тогава. През 40-те години на XX век обаче се случва би-боп революцията и вижданията за “чист джаз” се променят. От средата на 40-те Лайън вече записва модерни за времето си музиканти – достатъчно е да споменем само Телониъс Монк и Бъд Пауъл.

Известно е, че капризната случайност се намесва в повечето добри истории. Въпросната дама свършва основната работа, като туря в ръцете на Алфред Лайън една плоча (от първия вид дългосвирещи, 10 инчови/25 см., с продължителност от около 10 мин. на страна) с изпълнения на неизвестен днес блусар, записана от неизвестен тонинженер в неизвестно студио някъде в щата Ню Джързи. По това време Лайън записвал в Ню Йорк, дал плочата на тонинженера и му казал да докара такъв звук. Като чул какво искат от него, човекът честно казал, че не може, и още казал на Лайън, ако иска да отиде при човека, който е направил записа. Колко му е, ей го къде е Джързи. Годината е 1953-та и оттогава започва сътрудничеството и приятелството между Алфред Лайън и Руди Ван Гелдер, въпросният тонинженер, чийто звук така много впечатлил Лайън.

Руди Ван Гелдер (1924 – 2016) започва да се занимава любителски със звукозапис още като юноша, през 40-те, в хола на къщата на родителите си в Хакенсак, Ню Джързи. Трудно можем да си го представим днес, но по онова време звукозаписна техника серийно производство просто не е имало. Звукозаписните компании са изработвали техниката за запис по поръчка. И първата техника, с която Руди работи, е представлявала преработена от самия него радиоконзола. Ван Гелдер първоначално записва своите приятели музиканти, после техните приятели, славата му от квартална става градска и така започва да записва плочи за местни лейбъли, за продажба.

[ux_products style="overlay" type="row" columns="5" show_cat="0" show_title="0" show_rating="0" show_price="0" show_add_to_cart="0" show_quick_view="0" ids="174204,174203,174177,147719,172121,147707,147695,147713,174189,174214"]

Записите, направени от Руди Ван Гелдер през 50-те години, изпреварват с едно десетилетие стандарта на другите американски звукозаписни компании от това време и на това се дължи славата му. След като Блу Ноут започват да записват при него, това започват да правят и много други независими лейбъли, които издават джаз. Записаните от Ван Гелдер сетове са хиляди и името му може да се види отзад на албумите не само на Блу Ноут, но и на много от албумите на Prestige или Impulse!.

И все пак, записите, които той прави за Блу Ноут (буквално всички студийни записи на лейбъла след 1953 г. са правени при него) имат неповторимо звучене и това се дължи до голяма степен на Алфред Лайън. Той едва ли може да бъде наречен типичен продуцент. През 50-те е имало вече доста звукозаписни студиа, в които да записваш сравнително евтино и, при обичайния професионализъм на джаз-музикантите, бързо. Лайън обаче е имал необичайния навик да плаща на музикантите, за да репетират. Така записите на Блу Ноут притежават и спонтанността на живия запис, и увереността на добре сработената група.

Освен това Алфред Лайън притежавал умението да насочи работата на музикантите в желаната посока, както и да насочи Ван Гелдер към направата на звук, по който слушателите категорично да могат да кажат – това е звукът на Blue Note! Колко важно е продуцентът да насочва музикантите, може да се усети в един от най-великите записи в джаза – Somethin’ Else на Кенънбол Адърли. Там, след като отзвучи последния тон на One for Daddy O, се чува гласът на Майлс Дейвис, който пита: “Is that what you’ve wanted, Alfred?” Благодарение на уникалния подход на Алфред Лайън, Blue Note се утвърждава като синоним на стиловете хардбоп и соул-джаз с десетките плочи на музиканти като барабаниста и лидер на The Jazz Messengers Арт Блейки, пианистите Хорас Силвър, Джими Смит, Сони Кларк и Хърби Хенкок, тромпетистите Кени Дорам, Лий Морган, Доналд Бърд и Фреди Хъбард, саксофонистите Лу Доналдсън, Хенк Мобли, Джо Хендерсън, Уейн Шортър и Стенли Търънтайн, китаристите Грант Грийн и Кени Бърел…

Спокойно можем да кажем, че както Jazz Messengers на Блейки и групата на Майлс от 60-те и 70-те, така и компанията Blue Note е “инкубатор” за таланти – много млади звезди са открити и за първи път вкарани в студио от Лайън. Освен това, записването за Blue Note е създало – и в много случаи крепяло – музикалните кариери на мнозина. Музикантите са можели да разчитат, че всеки път, когато им потрябват пари (обикновено за обслужване на, уви, така характерните за тях нездравословни навици), могат да влязат в студиото и да запишат нещо. Многобройни са сесиите, които са записани от Лайън, но не са издадени тогава, а през няколкото десетилетия, след като продава компанията.

Дискографски погледнато, класическите албуми на Blue Note започват през 1955 г. (въвеждането на 12 инчовия LP формат), представляват около 350 албума, записани след 1949 и издадени до края 1966 г., когато Лайън продава компанията на Liberty. След това записите също се правят при Руди Ван Гелдер, но отсъствието на Лайън “се чува”. Днес плочите от епохата на Лайън – Гелдер в отделни случаи се търгуват за хиляди. С уважение се ползват и повечето от преизданията, направени в Япония през 80-те.

Класическите албуми на Blue Note са забележителни както със своя авангарден звукозапис, разпознаваем и търсен и днес, така и със своя авангарден дизайн – изглеждащ модерно и впечатляващо и до днес. Повечето обложки за Blue Note са дело на дизайнера Рийд Майлс (1927 – 1993), който успява по неповторим начин да внуши визуално смелостта и индивидуализма на музиката със смело използване на шрифта като централен графичен елемент, около който фотографиите (обикновено на съдружника на Лайън, фотографа Франсис УлФ) играят допълваща, подчинена роля.

[ux_products style="overlay" type="row" show_cat="0" show_title="0" show_rating="0" show_price="0" show_add_to_cart="0" show_quick_view="0" ids="160599,174185,174205,174207,174212,160610,160361,160364,145997,154167,151829,147746"]

През 1998 г. започва нова епоха за класическите албуми на Blue Note – компанията, вече собственост на Capitol, възлага на самия Руди Ван Гелдер да ремастерира най-добрите от тях за нови издания на компакт-диск. При ремастерите за CD на Ван Гелдер отново има нещо, което е уникално – ремастерингът се прави от самия тонрежисьор, който е правил първоначалния запис (преди четири десетилетия!), който има жива паметта за неповторимия звук на цяла плеяда музиканти-легенди. И не само това – самият Ван Гелдер декларира важната разлика, която неговите нови произведения имат спрямо ремастерите по принцип. Докато обявената цел на останалите ремастери е да постигнат максимална обективна вярност и чистота на звука, то целта на Ван Гелдер е постигане на максимална психологическа вярност на звука спрямо онзи звук, който е възприемала публиката, слушайки оригиналните издания на плоча. С недостижимата топлина на ламповата техника. С неизбежния шум от мастер-лентата, но заедно с това – живото присъствие на инструментите. Уникален случай на използване на 24-битова цифрова технология в служба на аналоговата идеология!

Едва ли хартията може да каже много за албуми, звученето на които извиква съзаклятнически погледи у “разбирачите”. Албуми, които стигат за цял живот и осъзнаването на това всява благодатно успокоение в душата на вечно и трескаво търсещия джазист. Албуми, които обезсмислят борбата между модерно и традиционно, между авангард и класика, между виртуозитет и интимитет. Един материализиран парадокс – уловен и запечатан миг на съвършенство, който можете да повтаряте отново и отново, и всеки път с тръпката на откритието! Никакви думи не могат да предадат духа на епохата така, както самата музика. Затова – ето личната ми класация от 10 албума на Блу Ноут:

1. Cannonball Adderley – Somethin’ Else
2. Horace Silver – Song for My Father
3. Lee Morgan – The Sidewinder
4. Art Blakey – Moanin’
5. Kenny Burrell – Midnight Blue
6. Grant Green – Idle Moments
7. Hank Mobley – No Room for Squares
8. Freddie Hubbard – Open Sesame
9. Sonny Clark – Cool Struttin’
10. Dexter Gordon – Go!

Вижте още:

• албуми на Blue Note в Дюкян Меломан
• Интервю с Руди Ван Гелдер
• класически джаз албуми в Дюкян Меломан

лейбъл – думата означава “етикет”, тоест наименованието на издателството, което издава плочата. Използва се в смисъл на издателска/продуцентска компания.