BG 
EN 
През 50-те и 60-те години на ХХ в. джазът вече заема централно място в американската култура.
За това допринасят най-вече би-боп експериментите на Чарли Паркър, Дизи Гилеспи и другите музиканти, които свирят по клубовете в Ню Йорк през 40-те и променят радикално музикалната форма на жанра. Музиката им придобива широка популярност благодарение на разпространението на звукозаписите през 1950-те, когато се налага дългосвирещият формат на грамофонната плоча. Днес възприятието на класическия период на джаза е неотделимо от образа на 12-инчовата плоча и графичното послание, което тя носи.
Но грамофонната плоча не се е родила с графична корица. До 1939 г. плочите са се продавали в плик от кафява хартия.
Графичните корици са измислени от Алекс Стейнуейс, който е назначен като артистичен директор на Колумбия през 1939. Стейнуейс прави графичния дизайн на няколко хиляди обложки, преди да напусне в началото на 50-те. Той обикновено прави дизайна сам, но също така разчита и на други художници и илюстратори като Робърт Джоунс – един от първите, които започват да използват фотографии в оформлението на кориците – както и Джим Флора, който прави дизайна на обложките на джаз записите на RCA Victor и е автор на едни от най-оригиналните илюстрации, изпълнени със сюрреалистично чувство за хумор.
Дизайнът на джаз плочите става неотделима част от самата музика.
В 1954 г. Columbia Records наема С. Нийл Фуджита за артистичен директор и така той става първият графичен дизайнер от азиатско-американски произход в историята на звукозаписната индустрия на този пост. Към 1956 г. лейбълът е привлякъл и сключил договори с артисти като Майлз Дейвис, Чарлз Мингъс, Дейв Брубек и Арт Блейки и Фуджита е изправен пред предизвикателството да открие визуалния стил, който да подхожда на тяхната музика. И за целта използва два източника – фотографии и своите собствени рисунки. Фуджита донася модерната чувствителност в дизайна в обложките на албумите, като добавя и типографията като неотделима част от добрия дизайн.
Дейвид Стоун Мартин, силно повлиян от художника Бен Шан, създава повечето корици за албумите, издавани от лейбълите на Норман Гранц – Clef, Norgran и Verve. До 1950 г. Мартин е илюстрирал повече от сто обложки за Гранц и други клиенти. Рисунъкът му е свободна линия, която предполага нервната енергия на джаз соло. Понякога включва свои собственоръчно изписани заглавия в композициите си, докато в други случаи рисунките се допълват от типография. Макар че повечето от кориците му са реалистични, Мартин понякога проектира по-концептуални такива с фрагменти от изображения на музикант или инструменти в единна композиция. (Разгледайте галерията с корици на Дейвид Стоун Мартин по-долу на тази страница).
Prestige и Blue Note са две от независимите джаз издателства, които вместо на рисунки, наблягат на фотографски и типографски корици. През 1956 г. Том Ханан започва да прави много от кориците на Prestige и за първи път постига последователна визуална идентичност. Работи с фотографии, но има развито чувство за типография и балансира снимките с добре поставен и подходящо мащабен шрифт, което води до постигане на силна композиция.
Друг артистичен директор на Prestige е Езмънд Едуардс, който се присъединява към лейбъла като фотограф, но работи и като продуцент. Едуардс е един от много малкото черни американци, които фотографират или правят дизайн на джаз албуми през 50-те и 60-те години, като създава редица силни обложки, някои от които са на албуми на Джон Колтрейн.
Издателството Blue Note е създадено през 1939 г. от Алфред Лайън, а Франсис Улф, емигрант от Германия, се присъединява към компанията няколко години по-късно. Улф е търговски фотограф в Германия и продължава и тук да снима звукозаписните сесии за Blue Note, макар че основно се е занимавал с бизнес страната на работата. През 1955 г. Blue Note наема Рийд Майлз като дизайнер и до напускането му, дванайсет години по-късно, той създава над 500 корици за лейбъла, много от които са забележителни заради новаторската употреба на типографията като неотделима част от дизайна на корицата. (Разгледайте галерията с корици на Рийд Майлз по-долу на тази страница).
Дизайнът на джаз плочите от средата на ХХ в и днес впечатлява с модерното и смело използване на шрифтовете и въздействащото съчетание на монохромна фотография и цветна графика. Тези корици говорят за музиката – и за музикантите – вместо самата музика. Слушателите на класически джаз веднага разпознават по оформлението на плочата епохата, а често и стила на свирене, който се крие зад тези квадратни картони, които сами по себе си са произведения на изкуството.
