Малко след като “Дюкян Меломан” се закотви на адреса, който обитава от 21 години, в магазина дойде един нов запален меломан, родом от Варна, който ни предложи да си партнираме. Тогава той управляваше вече несъществуващото кино “Център” на ул. Раковски, в сградата на НАTФИЗ.

Този меломан бе всъщност киноманът Владо Трифонов, с когато и до днес споделяме радостта от киното, музиката и всички други изкуства… Той е човекът, с чието име свързваме най-стария кинофестивал в София “Киномания”, циклите “Мюзикълът в киното”,”Танцът в киното”, както и програмацията на кино “Одеон” днес.

Но освен че е наричан дори от малките деца “Владо киното”, той е от рядката порода “идеомоторни типове”, които винаги раждат невероятни хрумвания, които изглеждат на пръв поглед невъзможни или неосъществими, но пък не е лошо да вярваме, че няма невъзможни неща. Нали точно тогава успяваме да се отлепим от земята и да разтворим криле. Запознайте се с меломанските пристрастия на Владо Трифонов, погледнете програмата на лятното издание на Киномания и идете някоя вечер на кино.

С Клаудия Кардинале Снимка:Личен архив

Кой е първият ти музикален спомен?

Като се замисля, май е детската “Оранжева песен” – оранжево небето, оранжево морето, оранжеви китари, оранжево звънят – не е ли чудно?
Сега като се разрових, с изненада открих, че тя не била българска, а съветска. Обаче първата й изпълнителка – момиченцето Ирма Сохадзе, сетне става джаз певица. Явно няма нищо случайно. Пък и една от любимите ми тениски с логото на фестивала Джаzz + е оранжева. Когато я нося, окончателно доказвам, че хич не съм скрита лимонка, ами точно обратното – явен портокал…

Помниш ли албума, който преобърна представите ти за музиката?

Съвсем ясно. На 13 години като съвсем типичен тийнейджър слушах „Модърн Токинг”, на 14 – вече бях минал на „Юръп”. Обаче на 16, в онази паметна 1989 г., един приятел от Математическата гимназия във Варна, който свиреше на тенор саксофон, Димитър Таслаков, ми пускаше у тях от колекцията на баща си записи на Стан Гец. Не джаз албумите му, а тъкмо “Getz/Gilberto”. Така се влюбих в боса новата и до днес Антонио Карлос Жобим ми е любимия композитор.

Кой стил те определя най-добре?

Ами явно е боса новата.
Като бях в Бразилия през 2004-а си купих един страхотен диск – Antonio Carlos Jobim Songbook, Vol. 4. Озовах се в страхотен музикален магазин в Рио буквално половин час преди групата ни да потегли към летището (което, ако не е дотам известно, носи името на композитора) за връщане към Европа. В него имаше бар и малка сцена и неколцина музиканти тъкмо започваха да свирят – приказен спомен: приятни възрастни двойки си пият питиетата, а един флейтист, китарист и перкусионист свирят прекрасна боса нова. В музикален магазин, със зашеметяващ избор на плочи и дискове. Дано съществува още – все си мисля, че ако стигна пак до Рио де Жанейро, няма начин да не го намеря!

Та в този диск (не стигнаха парите в края на едномесечната обиколка из Южна Америка за цялата колекция от 5 диска) има страхотни аранжименти на някои от най-популярните песни на Жобим. “Garota de Ipanema” например в изпълнението на Роберто Менескал и Лейла Пинейро звучи почти неузнаваемо. В същия диск чух и любимата си песен на Жобим, която далеч не е от най-популярните му, превърнали се отдавна в боса нова стандарти – “Anos Dourados”, изпълнена от Данило Кайми. Което пък стана повод да открия може би най-даровитите бразилски певци – фамилията Кайми, и особено бащата Доривал.

Кой е основополагащият музикант в твоето музикално развитие?

Не е Жобим, той се появи по-късно. В разказа по-горе пропуснах 15-ата си година, в която музикалната ми еволюция бе повлияна от плочите на „Бийтълс” и „Куийн” – същите онези двойни албуми, издадени от „Балкантон”, за които съм сигурен, че всеки от нашето поколение е слушал до издраскване. Даже си спомням как всъщност плочата на „Бийтълс” уж я подарих на родителите си като музиканти от тяхната младост пък въобще не им дадох шанс да я слушат.

В Летния театър във Варна Снимка: Личен архив