Бигбенд, суинг (1924-1946)

Суингът (англ. swing, vi, "люлея") е стил в джаза, възникнал в края на 20-те години и много популярен от средата на 30-те до средата на 40-те. Ритъмът на суинга представлява триоли от осмина и шестнайсетина на основата на 4/4 такт, с ясно изразени акценти на слабите 2-ро и 4-то време или предхождащите ги шестнайсетини. Суингът възниква като танцова музика и през 30-те между суинг и попмузика на практика няма разлика. Стилът се разработва първоначално от големи състави (big band - 10 до 18 души), и поради това биг-бенд става синоним на суинг, въпреки че мнго други стилове също са изпълнявани от големи групи. Ритъмът на суинга става основен идентификатор за джаз-изпълнение въобще, а музиката, изпълнявана през 30-те години от ритъм-секциите на най-известните суинг оркестри плюс един-двама солисти (т.нар. суинг за малки групи), подготвя почвата за появата на бибопа през 40-те и за налагането на типичния за джаза инструментален квартет-квинтет. Суингът израства от чикагския диксиленд през 20-те, главно в Ню Йорк и Канзас Сити. Нюйоркските оркестри са големи и в репертоара им преобладават популярни балади, в интерпретацията на които не е влагана импровизация и ритмически са били далече от джаза. Увеличаването на броя на инструментите в оркестъра довежда до необходимост от детайлни аранжименти (разписване на нотите за всеки инструмент), които стават добра основа за изява на "звездите" солисти в оркестъра. Най-известен през 20-те в Ню Йорк е оркестърът на Флечър Хендерсън, считан за първия, който разделя бенда на секции - тромпети, тромбони, саксофони и ритъм секция.

В оркестъра на Хендерсън по едно или друго време свирят Луи Армстронг, Колман Хокинс и Лестър Йънг. Когато през 1924 г. Луи Армстронг се включва в този оркестър, неговото фразиране впечатлява със своя драматизъм и разчупеност аранжора на Хендерсан Дон Редман и много повлиява на неговата бъдеща работа. Други забележителни биг-бендове от 20-те са McKinney Cotton Pickers (за който Редман работи след 1927 г.), Jean Goldkette’s Orchestra (в който свирят Бикс Бийдербеке и Франк Трумбауер), Ben Pollack’s Orchestra (с младите Глен Милър, Джак Тийгардън (тб) и Бени Гудман (кл)), Benny Moten Kansas City Orchestra (който в средата на 30-те ще бъде на Каунт Бейзи). В края на 20-те най-значим е вече оркестърът на Дюк Елингтън - Дюк е превъзходен бендлидер, композитор и аранжор. Умее да пише аранжименти специално за качествата (и недостатъците) на своите солисти, като така използва максимално техния потенциал.

Депресията, която започва през 1929 г., прекъсва кариерите на много музиканти. Оцеляват малко от големите оркестри, като тези на Луи Армстронг или Дюк Елингтън (чийто оркестър от 1927 до 1931 е постоянен в харлемския "Котън клъб"). В условията на криза обаче танците стават предпочитаното (почти безплатно) масово забавление и място за работа на големите оркестри стават не толкова клубовете и малките барове (в които се сервира алкохол нелегално, т.нар. "speakeasy"), а големите зали за танци. Започват да се строят, особено след отмяната на сухия режим (1933), огромни танцови зали с повече от една сцена, за да могат групите да свирят без паузи. Най-известната такава зала е "Савой Болрум" в Ню Йорк, с 200 кв.м. дансинг и три сцени.

Към средата на 30-те икономическото съвземане и масовото разпространение на радиото създават условия суингът да стане най-слушаната музика. Националната суинг-истерия се отприщва през 1935 г., когато кларинетистът Бени Гудман предприема национално турне със своя оркестър, след като в продължение на месеци е водил успешно радиошоу в Чикаго. В началото турнето има слаб успех, но в Ел Ей самият Гудман не може да повярва на очите си, като вижда тълпи от бели тийнейджъри, изпаднали в истерия от неговата музика. От този момент нататък суинг-оркестрите се нарояват буквално стотици - през 1937 г. има 18 хиляди музиканти, пътуващи из Щатите, за да свирят суинг. Много от членовете на първите суинг-оркестри ги напускат, за да основат свои – така например от оркестъра на Гудман излизат Хари Джеймс (тр), Джийн Крупа (уд), Лайънъл Хамптън (виб), Теди Уилсън (п).

През 1936 г. изгрява оркестърът от Канзас Сити на Каунт Бейзи, за да направи популярен т.нар. "Kansas City Swing" – по-малък състав, по-леки аранжименти, по-голяма свобода за импровизация на солистите и богато използване на рифове в композиции на блус основа. (Рифовете - англ. riff - представляват кратки фрази, непрекъснато повтаряни от духовите секции, като фон на солистите или изцяло изграждащи композицията.) Рифовете ще станат неизменна част от суинг-аранжиментите и комбинацията им с (ритъм-енд-)блус става основен елемент на рок музиката. Други особено популярни водачи на оркестри са Чък Уеб, Джими Лансфърд, Глен Милър, Томи Дорси, Уди Хърман.

Малки суинг групи. Ерата на биг-бендовете е също и ера на техните звезди-солисти: тенористите Колман Хокинс и Лестър Йънг, алтоистите Бени Картър и Джони Ходжис, тромпетиста Рой Елдридж, пианистите Фетс Уолър и Теди Уилсън. Дори във времето на най-широко разпространение на големите оркестри малките групи не са изоставяни като идея - ритъм-секциите на оркестрите заедно с някои от солистите формират състави, оставили едни от най-фините записи от 30-те. Такива групи правят Бени Гудман и пианиста Теди Уилсън, Каунт Бейзи и Лестър Йънг, също и различни солисти от оркестъра на Дюк Елингтън. Малките групи не са танцово ориентирани и дават предимство на работата на солистите пред съобразяването с аранжимента и възлагат на пианото, китарата и дори контрабаса по-сложни задачи от простото отмерване на ритъма и маркиране на хармонията – всичко това подготвя почвата за появата на бибопа. 52-ра улица в Ню Йорк предлагала множество джаз-клубове в близост един до друг, в които всяка нощ се събирали музиканти на импровизирани джемсешъни. В тези сесии често участват и вокалистите на биг-бендовете (всеки бенд си имал и вокалист, това помагало на продажбите). От записите с вокалисти най-впечатляващи са ранните записи на Били Холидей (с малки групи, заедно с Теди Уилсън или с Лестър Йънг), както и тези на Нат Кинг Коул (п, вок) от началото на 40-те с уникалното му трио без барабани.

С включването на Щатите във войната (1941) големите бендове търпят загуби – много от музикантите са призовани в армията, пътуванията на групите са ограничени, защото бензинът е с купони, а на всичкото отгоре правителството налага убийствен данък върху залите за танци и повечето от тях просто се затварят. Към средата на десетилетието конкуренцията на новата мода (бибопът) и възродения диксиленд става неудържима и през декември 1946 г. се разпускат осем от най-известните оркестри, в това число на Гудман, Хари Джеймс, Томи Дорси, Джак Тийгардън и Бени Картър. Суинг-солистите са принудени или да се адаптират към бибопа (което за мнозина е непосилно), или да се включат в съживения диксиленд. Много талантливи суинг-звезди преживяват криза на идентичността - например прекрасният тромпетист Рой Елдридж се оказва задминат с десетилетие от Дизи Гилеспи, който го счита за свой учител. След кратък период на несигурност повечето суинг-ветерани започват да правят прекрасна музика в малки групи, главно под крилото на продуцента Норман Гранц.

 

ANDREWS SISTERS • THE ANDREWS SISTERS (2-CD)
WAGRAM 3238372; изд. на: 01.02.2010 ; EAN: 3596972383724
В наличност; доставка: 2-3 дни произход: FRA; жанр: POP
Забележки: LES LEGENDES DU SWING;
20.00 лв.
HOLIDAY, BILLIE • MAN I LOVE-JAZZ REFERENCE (CD)
DREYFUS FDM 367232; изд. на: 19.10.2009 ; EAN: 3460503672321
Доставка: 3 до 5 седмици произход: FRA; жанр: JAZZ
Опис на съдържанието
24.00 лв.
Мейнстрийм-джаз (50-те до 70те)
С понятието "мейнстрийм" се обозначава джазът от среда...
Дюк Елингтън
...
Каунт Бейзи (1904-1984)
...
Били Холидей (1915 - 1959)
...
Ела Фитцджералд (1917-1996)
...
Серията Jazz Reference на Dreyfus
Най-добрите записи на най-великите имена в джаза от вре...
(c) 2019 Дюкян Меломан София
София, ул. 6-ти септември 7а, тел: (02) 988 58 62 ел.поща: info [at] meloman-bg [dot] com
Bookmark and Share